Катя Михайлова и "ТЕЛЕВИЗИЯТА ЗА ДЕЦА"

Наскоро излезе от печат книгата "Телевизията за деца" от чаровната и смела Катя Михайлова. Гл. ас. д-р Катя Михайлова е преподавател в катедра "Медии и обществени комуникации" на УНСС. Национален представител и представител на УНСС в Управителния съвет на акция IS0801 по програма COST на ЕС. Нейните научни интереси са в сферата на социологията на масмедиите, медийната регулация, телевизионната и радио журналистика.
Катя Михайлова умело съчетава професионалните и личните си ангажименти и е щастлива с това. Тя е автор и на книгата "Млада наука за изкуствата".
Книгата "Телевизията за деца" е за съвременната телевизия, която провокира децата и тяхното развитие, но създава и много рискове за пълноценната им социализация - тя е техен приятел, но същевременно и враг. Изследвани са децата в начална ученическа възраст между 6-10 години. Често те полухипнотизирано гледат екрана, който ги залива с несъобразени с тяхната възраст съдържания и образи, динамика и емоции. Телевизията им въздейства всестранно - не само индивидуално, но и поколенчески. А безспорно всички ние, обществото и държавата като цяло, зависим от качествата и мотивациите, от ценностите и идентичността на новите поколения. От това зависи духовното и моралното здраве на нацията, способността ни да продължаваме своята културна традиция и идентичност, да отстояваме своето развитие като общество.
Въпросът е как съвременната телевизията да бъде по-малко риск и повече загрижен приятел на българските деца, да бъде в помощ на семейството и училището в общото усилие да ги възпитаваме добре и зареждаме с позитивна енергия и ценности?
Днес самите телевизии, отношението на публиката към тях, преценката на специалистите се лута между две крайности: между пазарната логика и обществената мисия, между нуждата от висок рейтинг, носещ пари и отговорното отношение към уязвимите аудитории, сред които на първо място следва да поставяме децата и родителите.
Въпросът е как е възможно да се намери добрата пропорция и баланс - така че нито да се отива в зоната на цезурата, нито да се стои безгласно пред злоупотреба със свободата на медиите? И всичко това с грижа за децата, за новите поколения, за обществото като цяло, което зависи от тях.
Изследването на връзката и влиянието на телевизията върху децата разгледано в над 300-та страници на книжното тяло на Катя Михаилова "Телевизията за деца" обхваща периода от 2001 до 2011 г.
В книгата "Телевизията за деца" има отделено място за експеременталния курс от лекции и част от курсовите работи на студенти по специалности "Журналистика", "Връзки с обществеността" и "Книгоиздаване", ОКС "бакалавър" във Факултета по журналистика и масова комуникация при СУ "Св. Климент Охридски".
На вниманието на читателите на вестник "Долина" предлагаме някой от курсовите работи на студентите, които са вклучени и в книгата на Гл. ас. д-р Катя Михайлова.
Долина

Яна Цанева Специалност "Журналистика", ОКС "Бакалавър"

Телевизията
Не обичам телевизията. И не я обичам още откакто бях на 5 и дядо, натоварен с изнурителната и отговорна задача да бави детето на първородния си син, ме поставяше пред малкия "Юность" в отчаян опит да овладее изумителната ми енергия. Ужасно мразех когато предлагаше да гледаме "Ну погоди" точно когато го бях убедила колко лесно се прави кълбо напред или пък плие от пета позиция.
Не обичам телевизията. И не я обичам още откакто бях на 5 и в петък вечер родителите ми, изморени от дългата работна седмица, решаваха да прекараме вечерта като едно типично семейство на интелектуалци. Все още изтръпвам като видя шапката на предаването "Панорама" или пък мерна леко закръглен мъж с черни мустаци някъде из дълбоките и тъмни дебри на светските хроники.
Не обичам телевизията. И не я обичам още откакто бях на 5 и баща ми безмилостно прибираше таблата, взимаше бира и слънчогледови семки и се отдаваше на "нищоправене" - гледане на футбол. Между мен и татко винаги е била много силна онази топла и недоизказана връзка, която и до днес поддържаме жива. Заради нея прекарвах 90 минути седнала срещу татко, а той - срещу телевизора, и наблюдавах странна случка - 37-годишният ми баща с две висши образования и директор на елитно училище се заканва на 3-сантиметрово човече, което тича по зелената морава в черната кутия. И това цели 90 минути - време за 10 игри на табла, за една приказка или за рисуване на старовремски къщички с куче пред тях.
Не обичам телевизията. И не я обичам още откакто бях на 5 и с мама гледахме "Ну погоди". Това беше нейният начин да ме приобщи към света навън, който вече 35 години беше и "неин". Помня, че плаках на първия епизод - помислих, че вълкът-садист наистина е смачкал зайчето нарочно… Има нещо толкова неестествено - да ти е весело, когато някой го гонят, блъскат или хвърлят от балкон. От този момент започнах да гледам телевизия също като котките - без да виждам в нея никакъв образ. Докато мама търсеше в екрана онова, което свързваше семейството ни с огромното семейство на човечеството, а той й показваше цветя, дървета, витрини и дупки по улиците, протести и самолети, аз стоях тиха и неподвижна.
Не обичам телевизията. И не я обичам още откакто бях на 5. Винаги съм била малко странно дете. Докато връстниците ми говореха за последните подвизи на Том и Джери, за Леонардо Ди Каприо, "Титаник" и много смърт в много вода, аз говорех за Малкия принц и любовта му към едно цвете, за това колко са глупави възрастните, че да вземат сиви слонове за стари шапки. С прехода от детството към зрелостта позагубих тази "чудновата" дарба, и затова и ми се налага по-честичко да гледам телевизия. Денят ми не е пълен, ако не прекарам поне час пред телевизора, убедена, че в него мога да открия собственото си малко отражение. Но не обичам телевизията. И не я обичам още откакто бях на 5.