Актрисата Белла Цонева едва ли има нужда от кой знае какво представяне, защото името й отдавна е част от творби, квалифицирани като класика в българското кино и театър. Вероятно също толкова известен е фактът, че тя е съпруга на българския поет Иван Динков. Трудно ми е да сложа определение пред името на Иван Динков, защото все ми изглежда клиширано, някак повърхностно и небрежно и даже нелепо, на фона на неговото слово. Именно Иван Динков обаче и представянето в Казанлък на третия му том "Почит към литературата", издаден от издателство "Ирита" - Казанлък, стана повод да се срещна със съпругата му и да разговаряме за човека, тълкуването на поета и живота с Иван Динков. А когато имаш за събеседник актриса от такъв ранг, няма как да не стане дума разбира се и за театър и за кино.
- Иван Динков - мрачен човек, който успява да вкамени хората понякога дори с един поглед, но и едновременно с това толерантен човек, мек и нежен душевно. Така го определи, ако трябва да синтезирам, изследователят на творчеството му Никола Иванов. Как вие, като човекът, стоял най-близо до Иван Динков, го виждате?
- По друг повод, но в момента съм на тази тема - Лев Николаевич-София Андреевна, нещо, което периодично си проучвам, та в текста, в който сега съм се заровила, има едно такова откровение на София Андреевна: "48 години живях с него, но така и не можах да го отгадая." Аз също, докато бях на работа в Москва 3 години и нещо, написах книга за Иван и Русия, казва се "На изток от Иван", но абсолютно, без да копирам, мога да повторя думите на София Андреевна. Докато живяхме заедно го отгадавах и този процес продължава и след смъртта му, въпреки че е по-различен. Затова винаги бягам от крайните формулировки. За мен той беше много цялостен, много монолитен. Не е случайно и названието на една от книгите му - "Навътре в камъка". Беше същевременно изтъкан от, не бих казала противоречия, а от полярни усещания и проявления. Неговия добър приятел Никола Радев, великолепен белетрист, казва за него, че е изтъкан от бащинство. Безкрайно милостив можеше да бъде, но в някой случаи, когато усети чуждост в породата на някого, тогава ставаше много рязък, но в никакъв случай жесток. Човекът, към когото отправяше дори не дума, а поглед, наистина можеше да се вкамени. Но само той си знаеше защо, то е било след като е употребена толкова енергия да му помогне, да го хване за ръка, да му се довери и просто вижда, че срещу него е добиче, а не човек. Само в такива случаи. Усещала съм потръпванията му, когато вижда чуждост в породата. Много рано усетих, че той по странен начин влизаше в контакт с хората - със свредел във същината им. Той умееше да прогледне в човека. Не му трябваха учтивите етапи на запознанство, после на постепенното свикване. Беше на раз - оголен, открит, много добър, но където срещнеше чуждост, недуховност, тогава съм усещала потръпване. Не винаги го е изразявал, просто се отстраняваше.
- Тази искреност ли го правеше толкова "неудобен"?
- Не мисля, че думата искреност е точната в случая. Искреност, поне според мен, е да довериш нещо на някого. Той никога не е обичал да разказва за себе си. И никога никого не е товарил с разказ за себе си. Това беше една негова много отличителна черта, която аз почти не съм срещала у други хора. Толкова "закопчан", вътрешно затворен. Всичко онова, което е било преживявания - добри, лоши, а на него му се струпаха много тежки неща, всичко това беше материя, от която той омесваше словото си. а просто така, да отпускал се е, но повече да остави другия да говори, да се отпусне, да сподели. Странно е, защото това е един дълъг период, в който беше абсолютно зачертаван, неспоменаван, непечатан, това са плътни 10 години. 10 години, в които той сякаш не съществува, а това е периода на възхвала на неговото поколение, което някой случайно нарече "априлско" и после това стана употребяема дефиниция от властта. Но за всичко това, дори пред мен, той никога не се е жалвал, никога не се оплаквал от нещо. Затова не искрен, много по-дълбинен, по-премислен беше, без да му трябва време да изчака да премисли, не. Реактивен, но дълбинно. И затова неговото слово е абсолютно пулсиращо, магнетично. Нарочно използвам тия силни думи. Той е от малкото автентични поети. Повечето вземат общия набор от думи и измайсторяват поезията. Той много рядко пишеше, но когато пишеше, беше автентичен.
- Тоест и на вас, като на изследовател се е налагало да разгадавате най-близкият си човек?
- Да, непрекъснато. Но не като изследовател. В такава плътна близост, сега разбирам вече, с цялата си същност съм го отгадавала. Сигурно съм се намествала и знам че и съм се формирала, не грубо, но той също ми е влиял по много начини. Но съм имала и възможността няколко години по-рано, преди да го срещна, да си поема своята пътека, която плътно следвах. Аз си обичах професията. Това ми е давало възможност да бъда и малко отстранена и самодоказана.
- А в опитите на изследователите му, литературните критици да го откриват, кое ви изненадва най-много като прозрение?
- Докато бях в Москва, една чудесна руска българистка Нина Пономарьова ми донесе едни копирани явно от Интернет подлистници от "Литературен вестник" и аз там прочетох някои неща, които не ми бяха познати. И там, тогава, може би защото бях на чужда земя, се сетих, че някои продължава да ги занимава Иван Динков, пишат, гадаят, пускат си своите сонди. Когато се върнах в България, започна да излиза една поредица на Нов Български университет за поети от поколението на Иван, изчакаха ме да се върна за премиерата на неговата книга. Това се прави с научен инстументариум, това са все литератори, които преподават в различни университети на България. Между другото, амбицията на "Нова българистика" в НБУ е да направи новия канон, да преподредят имената и стойностите. Естествено, подборката е най-напред от тези автори, които са били сериозно пренебрегвани в едно предишно време. Не знам до колко е добра тази амбиция за нов канон, но пък знам, че нищо не става без амбиция. Но ценното е, че тези сборници са написани от много различни пера. Инструментариумът също е различен. Примерно, един преподавател от Великотърновския университет - Димитър Михайлов пише много проникновено за Иван. Той оценява най-напред традиционната структура на стиха и също с такива средства, но много по-дълбоко, той отгадава. Същевременно той прави и съпоставки в езика, не в човешкото поведение, на неговите връстници и тогава вече дава оценката. За мен това е много ценно писане. Един Иван Станков пък ме изненада със съвсем други сондажи. Той прехвърля епохите и прави връзката директно с Ботев, с другите големи, тези, които вече са като че ли неоспорими. Друг е подходът на Пламен Дойнов, чиято книга "Инкриминираният Иван Динков" също беше представена в Казанлък. Той изследва документите от онова време и прави своите оценки само върху фактически материал.
- А как една красива жена, актриса, приема и живее в условия на аскетизъм, защото по думите на хора, които са познавали Иван Динков, той е бил и аскет, някак незаинтересован от бита, от различни материални придобивки?
- Просто го приемаш. Между впрочем, някаква част от мен вероятно също е била подготвена за такова живеене. Другото са фантазии, изобщо представата за богат живот е доста неясна. После, тя почти винаги е свързана с компромиса. А когато виждаш една човешка фактура, която като биология е самодисциплинирана и аскетична и виждаш съответстващото й и абсолютно едно към едно слово, което е изчистено като морал, тогава неминуемо го приемаш и то ти става верую. Така че за мен това не беше проблем, аз да преодолявам нещо в себе си. Имала съм своите шокове и съм го описала в първата си книга, като например ситуацията преди да се роди първото ни дете: ние нямахме нищо освен легло, завивки и един кашон с книги. Когато му казах, че ще имаме нужда от печка и хладилник, той попита: "Нужно ли е?". Тези неща дори не стигаха до съзнанието му. Което значи, че той е живял в някаква своя, не измислена, но много прибрана, чиста, изтрита от всякакви битови подробности сфера. При него обаче отказът от каквито и да е придобивки, привилегии, беше абсолютно съзнателен. Когато наближаваше 50-годишнината му, всички негови връстници си направиха юбилеи, получиха награди. Той разпрати нужните писма, че не желае никакво отбелязване на годишнината му и с това се съобразиха.
- Не мога да не се изкуша да ви попитам - каква е според вас дефиницията на щастието?
- Никой не може да каже. Може да има щастие на биологично ниво, на съвпад, аз твърдя, че в тази плоскост между нас със сигурност е имало, иначе ние нямаше да бъдем заедно толкова дълго, до смъртта му, че дори и след нея. Но да внушавам на читателите, че сме живели само с висока духовност ... глупости! Живели сме и с това, че няма стотинки за едно, за друго ..., но, "спокойно, все ще се справим". Живели сме и с простите радости да зарадваш другия, да се погрижиш за децата си. После разбира се, имаше и един период на относителна задоволеност, сега като се замисля, то е било толкова приблизително ... Аз бях донякъде и мотор за такива начинания. Веднъж той каза: "Никога не съм допускал, че ще ме принудиш да стана шофьор!" Синът ни растеше, доста по-късно се роди и момичето. После бях доста настоятелна да излизаме в чужбина - детето ми да няма комплекс - това беше още преди промените. И така, натоварени в багажника с томовете с репродукция, ние посещаваме Рим и Париж. Така че моите деца нямат комплекси от Запада или Изтока - непременно да ги тегли другият свят. Богатият свят си е бил у дома, той си е бил в разказите, в приказките, в общуването.
За мен това беше една добра симбиоза на духовно с бит. Защото търчиш - всяка сутрин на репетиция, почти всяка вечер на представление, по нощите - снимки. Но трябва да успееш и да напазаруваш, и да сготвиш, и да изпереш. Има си го ежедневието. Нека да не се лъжем, все пак сме нормални хора. Иначе би трябвало да ходим поне половин метър над земята, да левитираме и да сме много странни - няма такова нещо.
- Дали може да се направи обобщението, популярно напоследък, че след 10-ти ноември, за 20 години, България загуби ценностите си, морала, духовността, или размиването на духовното и надделяването на материалното е валидно за всяко време и епоха?
- Отваряте една доста по-широка тема, която вече толкова много е обрасла с говорене. Но аз съм категорична, аз възроптавам веднага - да, знам, че това ни се набива в очите и ушите, но това е повърхностното, лесното говорене. Само че, който е искал демокрация, трябва да е знаел, че от първия й ден ще има бум на престъпността, че ще има бедни и богати, че ще има безброй други рецидиви, че животът ще се озъбва, не казвам с по-жестока, но с по-различна гримаса. Само че, до 10 ноември, времето беше, както Иван някъде го дефинира, "като че ли всички ние трябваше да живеем в състояние на постоянно детство" и държавата милостиво да ни отпуска - днес малко портокали за Нова година, утре банани за друг празник. Но винаги се усещаше една патерналистичност. Е хубаво, но идва един момент, в който ти казват - решавай си сам екзестенциалните проблеми. Затова аз не вярвам на хората, които затлачиха българската преса и книги с жалби колко страшно е било. Не го вярвам, защото те натоварват своето приблизително мислене по екзистенциалните проблеми. Животът поначало е трагичен, защото започва от утробата и свършва със смърт. И прехвърляха минусовия знак срещу режима. А сега, къде са тези свободомислещи хора, когато някой реално протестира? Къде е българската интелигенция, за да подкрепи социалния протест? Няма ги! А се породи вече и една пасмина, не случайно употребявам тази дума, от обслужващи, което е грозно. Така че тезата за бездуховност аз не я приемам. Винаги е имало много малка, много тънка прослойка от хора, които промислят живота. Те могат да го назоват този живот, който живеем, с точните думи. И тогава ги е имало, и сега ги има, и те винаги са били малцина. И още една тема, която Иван, слава Богу, описа и загърби - Махалата - тази стоглава хидра. Тя е неплодоносна, имало я е тогава, има я и сега. И я има навсякъде. Който има сили, душевни, духовни, той нека се опитва да облагородява полека-лека около себе си. И това е обречено, но усилията си заслужават.
- А какво предпочита актрисата Белла Цонева - киното или театъра? Може ли изобщо да се прави някаква съпоставка, избор ...?
- Театърът, разбира се! Театърът е магия, театърът е лаборатория. Там се случват понякога звездните мигове. Киното е повече техника, също ги има прекрасните мигове, най-вече в общуването. Аз примерно си имам ритуал, когато започват филм с мой епизод - аз целувам камерата. Страшно уважавам цялата група на камерманите, защото те усещат нюанса, настроението, те могат да насочат точно камерата. Защото понякога, от лошо насочена просветка на прожектор, от неточна визия, ти като актьор можеш да направиш чудо и камерата да не го улови, защото не е на точния фокус, ракурс или точната бленда. Започнах от това, което уж е на по-заден план, главното е, че имах щастието да работя с възможно най-добрите режисьори - Бинка Желязкова, Зако Хеския. Разбира се, аз бях и малко по-категорична покрай Иван, създадох си една крайна хигиена - отказвала съм сценарии. В театъра също имах невероятното щастие да работя най-добрите - Леон Даниел, Вили Цанков. И понеже с тях работих много неща, това пък чисто професионално ме е формирало. Спомням си, с Леон се виждахме през година-две, сядаме и говорим дълго. В един момент, той доста тъжно ми каза - "Ти вече си актриса на Вили". Допускам, че е бил прав. Вили беше естет, Леон - аналитик, при Вили ролите ми бяха визуално по-други. Но си мисля, че чисто професионалната ми съдба беше невероятно щастлива. Случи се първо в период, в който българският театър беше на много високо ниво. С много и благодарна публика. Аз не пожелах да си напусна моя театър - Театър "София", който за дълъг период беше извън статуквото. Като репертоар беше извън официалната линия. При нас не се постави нито един спектакъл, който да обслужва системата. Така че, това беше добра атмосфера. Великолепна трупа, а това означава и добро партньорство. Великолепни режисьори, така че всеки спектакъл да бъде на ниво. И в тази ситуация, да държиш репертоар, да носиш репертоар дълги години, това наистина е сериозно. Но аз не съм усещала това като тежест, това е било преминаване от една роля в друга, винаги различна, нова. Така че, театърът е винаги за предпочитане - там е магията.
- Предполагам че ви липсва, не се ли изкушавате сега да се върнете?
- Не. Случи се чисто житейски. Иван попадна в катастрофа и аз въобще не се замислих, обадих се където трябва и година и половина си стоях в къщи, защото не можех да го оставя. И постепенно усетих, че ми отмилява. Но, основната причина, аз поне си я дефинирах тогава и сега твърдя, че след промените театърът изгуби до голяма степен обществената си функция. Много дълго продължи периода на пошли спектакли, просто така, за да се вкара публиката в салона. Той вече не беше отдушник, функцията на театъра поеха площадите и митингите. До тогава ние имахме чувството, че имаме кауза, че се борим със системата. Сега вече, усещам, че театъра се връща в своето нормално русло и за това адмирации. Но в началото лутането беше много сериозно. И затова започнах да правя по-неочаквани неща - със Стойчо Мазгалов си сформирахме отделен малък театър. Но сега вече не, интересно ми друго - да си пиша нещо, да си превеждам нещо.
- На прага сме на Коледните и Новогодишни дни. Какво си пожелавате вие и какво бихте пожелали на нашите читатели?
- Коледа е светъл, домашен празник. Живеем така небрежно, непремислено, добре ще е, поне на Коледа да се спрем в дома си, да си огледаме близките, да ги прегърнем. Със или без подарък, колкото можем, но да ги уважим. И да си пожелаем малко по-добри години. Аз съм си приготвила от дряна в двора няколко клонки, които ще ги сложа в питата. Нека се върнем малко назад, да си спомним старите рецепти, традиции и да си направим един тих, светъл празник.
Радостина Байчева
Няма коментари:
Публикуване на коментар