АРГОНАВТЪТ

"Писането е религиозен акт, то е състояние, реформиране, учене наново и повторно залюбване на хората и света такива, каквито са и каквито биха могли да бъдат."
Силвия Плат

Сега си давам сметка, че Иван Динков винаги ми е изглеждал като аргонавт. Тихия, но напевен говор (вероятно заради онова елейно "л", особено когато изричаше името на Белла!) сребристите коси около тъмната кожа на лицето му, ненатрапчивата цигара в между пръстите му и онзи начин да се вглежда в очите ти докато ти говори, всъщност издаваха аргонавта. Но не онези, познати от митологията, търсачи на Златното руно, които се бият с митични чудовища. Той беше аргонавт от тези, които знаеха, че скритото и потайното живеят редом с видимото и разбираемото естество на този свят. Те са като пясъка и показалеца на малкото момче, което рисува на морския бряг. Потайната детска мисъл се развива в линия пред очите ни, но ние само можем да гадаем тайната на детския пръст и вековния пясък. Да гадаем със същата страст и със същия успех, както възпятата от поета Иван Динков "махала" вечно гадае нашите човешки потайности. Нейните всеядни и непрощаващи зъби не спират да дъвчат нашите нищелки, а самата Махала упорито разплита стария пуловер на душата ни и трупа върху басмяната престилка в скута си цветните кълбета на нашите сънища.
Преди години го попитах защо книгата му се нарича "Цветя за махалата", а той ми отвърна, че когато един творец напусне махалата той тръгва към Отечеството си.
Помня, че поех дълбоко въздух с искрената възхита на човек срещнал пред себе си древен митичен войн. Така изглеждаше - беше времето, когато за него не се говореше по литизданията и не се правеха интервюта по радиа и телевизии. Трябваше да минат близо три десетилетия, за да осъзная, че всъщност не е ставало дума за войн, а за аргонавт. От онзи тип светли мъже, които човечеството ражда, за да разшири познането за света.

***
С Иван Динков се запознахме лично едновремено с поета Румен Денев. Иван Динков беше на четене в нашия град и Румен (със 100 притеснения!) му даде ръкопис на стихове, Динков ни предложи да се видим на другата заран и срещата продължи цял ден в ресторант "Зорница". Още тогава Иван Динков високо оцени поезията на Румен и му препоръча да работи за идаването на книгата. По-късно тя излезе под заглавието "Животът на дъжда" После денят продължи в разговор за литературата. По-скоро говореше Иван Динков, а ние сякаш нагазвахме в морето на литературата, но то не беше онова море, което познавахме от школските си представи. Поне за мен беше така. Сметката, естествено, плати Иван Динков, защото той беше благородник по душа и не би приел друг вариант. А по това време отново беше без работа, преследван от разни литературни началници. Впрочем Иван Динков ми е разказвал, че веднъж, останал за пореден път без работа и изпаднал в депресия чул от майка си следните думи: "Сине, ако това е таланта, по добре да го нямаше."
Прочие ето какво казва за него Румен Дунев в едно интервю: " И така, ако трябва да характеризирам поетите, бих започнал с Иван Динков. Споменатото усещане, не предсказание и пророкуване, а усет за нещата, които стават с българския народ, при него са стигнали предела. Ако Иван Динков беше четен внимателно през всичките тези години..., но за да бъде той четен, трябва да се познава езика на сърцето, хората трябва да имат и сърца... Например, аз започвам да си мисля, че повечето хора не разпознават езика на поезията, защото няма с какво да го познаят, нямат сетивото, наречено сърце. Та Иван Динков, ако трябва по аналогия да сравня с някого, прилича на древните израелски пророци, чрез които е говорила истината, но са били убивани с камъни. Това е аналогия, не искам да кажа, че това трябва да се приема буквално, но в някакъв смисъл е така. "

***
Често съм чувал хората да се питат: Като свърши прехода, къде отиваме? Боя се, че никой не дава смислен отговор. Особено днес, когато сме част от световния хаос. Някога, в една късна вечер, българският поет Иван Динков дълго ми говори за не състоялата се българска национална ферментация. Този процес, започнал през най-тъмните години на Възраждането, катализиран или забавян от поредица просветни подвизи, героични, но смазани въстания, победни войни и национални предателства, според Иван Динков не е завършил и днес.

***
Смъртта винаги се пише с главна буква, тя заслужава това уважение. Благородството го изисква, защото тя е толкова важна колкото живота, поне става дума за двете страни на едно явление - едното осмисля другото и както трябва да се радваме на живота, така трябва да уважаваме и Смъртта. Дори малко повече, защото тя е последният наш знак на земята, последното ни писмо към света. Смъртта винаги много прилича на живота, който си живял - палачите могат да напишат професорски трудове за това. Ако им се пише след толкова много работа...
Затова ще привърша с този стих на Иван Динков:
"Ако сърцето иска смърт,
умът е длъжен да го подкрепи!"
Според мен, това е стихът на следващите четири хиляди години…
Веселин Стоянов