добре дошли във времето на Ваня Попова
Журналистите са си малко писатели /или поне те така обичат да смятат/. А може и наистина да е наложително да притежаваш малко художествен талант, за да можеш да превръщаш един хаос разпилени думи в текст с основна идея, вярна фактология и смислено-активно-граждански финал. С времето се научаваш как да правиш от мухата - слон, от нищото - нещо и от поредната глупотевина - сензация.
Но, ако си късметлия, ти се случва да попадаш и на места и хора, които нямат нужда от превръщане, и на събития, които нямат нужда от писатели, а само от разказвачи.
Именно такива са събитията, в които е замесена Ваня Попова. За тях ти трябват само уши - за да чуеш думите, очи - за да видиш контекста им, сърце, за да усетиш емоцията и разбира се желание да се забавляваш, макар че забавлението, така или иначе се получава, независимо от предварителните ти планове. Лесно е да преразказваш, когато урокът е бил изигран пред теб от Ваня Попова. Трудно е /за мен - невъзможно/ да преразкажеш Ваня Попова.
Този вторник, като част от събитията, с които списание "Кула" чества годишнината си, пред зала пълна с приятели, Ваня Попова отпразнува юбилей. И докато тортата и виното чакаха да започне празникът, Ваня ненадейно намери едно отдавна изгубено свое копче. За да е сигурно, че този път ще си остане на мястото - жълтата усмихната глава на едно цвете, тя внимателно приведе сюжетната нишка, под формата на конец, през 4-те точки на копчето - П-точката, на прошката, Р - на разбирането, И на иронията и Критичната точка. "Искам да съм копче на ревера на живота!", възкликна Ваня Попова, а после сподели с публиката тайната на Разделното си писане - една кутия проза, една поезия, малко Ванизми и кутийка за доноси и хонорарите припечелени от тях.
"Не е вярно, че Ваня Попова има дар слово - словото мен ме има като дар!" ... само дето, вероятно, нито словото, нито театърът, нито Културата като цяло, съзнават напълно подаръка Ваня Попова. И вероятно това е така, защото делничността на настоящето скъсява хоризонта до точката на върха на носа ни. Уверена съм обаче, че мъдростта на времето, ще потвърди пророческите думи от пожеланието на вестник "Искра" - че един ден, едва ли някой ще си спомня името на настоящите градски управници, но началото на третото хилядолетие в Казанлък, ще се помни като времето на Ваня Попова.
Трудно е да преразкажеш Ваня Попова, защото всеки разказ, независимо от дължината и заплетеността на сюжета, си има начало и край. А този разказ продължава с един плакет-обещание на Ваня, който съдържа 3 обета - към Културата, "Кула" и Кмета: "Да пея, да пиша и с "Кула" да раста, но не старея"!
"И си мислела младостта, че небето е до колене..." ... а може и наистина да е? Но за да имаш смелостта да нагазиш в него и да провериш, трябва поне веднъж да си пропадал в разкопана и невидима в тъмното яма и да си излязъл от там (уни)Кален - като Ваня Попова!
Радостина Байчева
Няма коментари:
Публикуване на коментар