Достъпни ли са обществените сгради за хора с увреждания

провериха представители на СНЦ "Бъдеще за децата с увреждания"

Капка Панайотова е родена е през 1956 г. Гимназиалното си образование получава в Английската гимназия в София. Защитава две магистратури - във Висшето училище по планиране и статистика - Варшава, Полша и Университета Джонс Хопкинс, където специализира управление на НПО. Работи и като преводач от английски и полски. През 1995 Панайотова основава, и оттогава ръководи Центъра за независим живот - неправителствена организация, която се бори за спазване на правата на хората с увреждания. Дейността й включва обществени дискусии, кампании, интервюта, участия в национални и международни конференции, които привличат вниманието на обществеността върху проблемите пред независимия живот и равните шансове на всички хора. За обществената си дейност е удостоена с наградата за гражданска доблест на НБУ "Димитър Паница".

На 14 и 15 октомври в клуба на СНЦ "Бъдеще за децата с увреждания" се проведе обучителен курс "Одит на достъпността в обществени сгради за хора с увреждания". Този курс е част от проекта "Равнопоставени в придвижването и в живота", стартиран от сдружение "Достоен живот" - Варна, в партньорство със сдруженията "Бъдеще за децата с увреждания" - Казанлък и "Ти избираш" - Ст. Загора. Проектът има за цел да обучи хора с различни двигателни възможности да оценяват средата и активно и компетентно да участват в изграждането й, във всички фази - оценка, проектиране, изпълнение. За да бъдат хората с увреждания компетентни в оценяване на достъпността, те трябва да бъдат обучени как се извършва този вид одит - на теория и практика. За обект на практическата част бе избрана сградата на Община Казанлък, като одит започна още от автобусните спирки. Предлагаме на читателите интервю с Капка Панайотова, директор на Център за независим живот, която взе активно участие в теоретическата част.

- Как стои въпросът с достъпността в България?
- Бързият отговор е: ТРАГИЧНО! Но нека да кажа първо какво значи достъпност. Достъпността е състояние на средата, което позволява на гражданите да се възползват от нейните ресурси - природни, ма-териални, обществени и прочие. Когато тази среда е достъпна, то всички хора, в това число и тези с увреждания, могат да излязат от къщите си, да стигнат до общината и да влязат в нея, да бъдат обслужени или да обслужват клиенти, да ползват автобуси и влакове … Или пък да ходят на училище, да играят на спортната площадка, да учат в университет, а по-късно и да работят, да създадат семейство… Има ли нужда да продължавам? Та в този смисъл достъпност у нас няма - като се започне от тротоарите, мине се през транспорта, състоянието на публичните сгради (административни, образователни, културни) и се свърши с търговската мрежа - магазини, банки, доставчици на комунални услуги… Иначе казано, ако искам да си платя тока, ама наистина много искам да си го платя, нямам как да сторя това - касите на ЧЕЗ - България (това е електроразпределителното дружество, което обслужва София-град), са в недостъпни сгради, а дори и да ги направят достъпни, то аз нямам как да стигна до тях, защото транспортът е недостъпен. И при такава ситуация е напълно основателен въпросът: "аз пък защо да се напъвам"… Така кръгът се затваря: хората нямат достъп, за да водят нормален живот; общест-вото не заявява очаквания към тях, защото са с увреждания. И след като никой не очаква да вижда хора с увреждания в данъчните служ-би, в училищата, в магазините, да не говорим за банките, защо тряб-ва да се харчи "излишна" енергия за одостъпняване…
... повече - четете в "Долина"
Боряна Коскина