Долината на розите отскоро добива световна популярност и като Долина на тракийските царе. Едва ли обаче, древните царе на траките, някога ще могат да засенчат и до днес разпръскващите аромат рози по този край.
Онова, което вероятно не е световно известен факт /или поне е известен само на група ценители в и извън България/ е, че в Долината на розите растат не само маслодайните, а и "Черните рози". Редкият сорт подава официалната си заявка за съществуване в Казанлъшко преди повече от десетилетие и именно Казанлък, центърът на България, държи правата върху името и марката. С типично аристократски маниер, сортът "Черните рози" никога не настоява да е във фокуса на общественото внимание. Факт е обаче, че когато се появи на някое общоградско събитие /например "Празника на розата"/, той е сред атракциите събиращи най-много от овациите и радостта на казанлъчани.
Ако сте от хората, запознати добре с розовите полета на Казанлък и околността, сигурно се чудите, защо не сте срещали из тях екзотичния цвят на поне една "черна роза". Истината е, че ако искате да видите някой представител на този сорт, докато в някое слънчево и тихо майско утро, събирате цвета на "Роза Дамасцена" в градина някъде край Казанлък, оглеждайте се, ослушвайте се към близкото шосе. Тогава, може би ще зърнете някой от тях или цяла група, които се отправят на поредното си пътешествие яхнали своите мощни мотори. Да, защото "Черните рози" са истински сорт, само че не точно рози, а хора, обединили любовта си към моторите, пътуването и свободата в клуб - "Черните рози".
Тази седмица Казанлъшкият мотоклуб чества своя рожден ден. Някъде между първите 7 и 18-та пълнолетна година, членове и приятели на "Черните рози" ще духнат свещичките на празничната торта. Това беше и поводът, да се срещнем с настоящия президент на клуба Емил Лазаров. Ето какво сподели той дни преди празника.
- На колко години ставате всъщност?
- Историята всъщност започва малко преди официалното раждане на мотоклуб "Черните рози". През 1995 година малка група от мотористи започват да карат организирано своите машини, свързват ги еднакви интереси и идеи. Тези ентусиасти решават да създадат собствен клуб, който е първият в България, разполагащ с отличителни знаци, характерни за организираните клубове от цял свят. Името на този клуб е "Evil wheels" - "Зли колела". По същото време датите на организираните мотоциклетни сбирки се определяха от група редовни участници от различни градове. След една такава сбирка, през 1996 година на хижа "Липите" край Плевен става ясно, че няма възможност да се организира мотосрещата на "Бяла река" край Калофер. Тогава клубът решава да организира със собствени средства събор на язовир "Копринка" край Казанлък. Събитието се превръща в едно от най-мащабните по посещаемост в страната. Събраните средства дават възможност за организирането на следващия мотосъбор край Казанлък през 1997 година.
Мотоклуб "Черните рози" е създаден през 1997 година като приемник на "Зли колела". Клубните му знаци и приетите вътрешни правила са съобразени със световните изисквания и тенденции на организираните мотоклубове. Съучредител е на Българската мотоциклетна асоциация.
През тези години клубът организира тринадесет национални мотосъбора. Благодарение на добрата организация и старанието на членовете на клуба, това се превърна в едно от най-очакваните събития в календара на всички любители на моторите. Пропуснахме само една година - 2000 година, давайки възможност за изява на по-младите клубове от страната.
Смея да се похваля, че с редица свои новаторски решения и идеи мотоклуб "Черните рози" диктува модата в организирането на подобен род събития. За пръв път прави заря на мотосъбор. За пръв път въвежда отличителни знаци за мотоциклетите, гостуващи на събора. За пръв път организира безплатно участие на мотористите на мотосъбора. За пръв път организира официално закриване на активния мотосезон в национален мащаб.
Клубът взема активно участие в обществения живот, организира много благотворителни акции и печели все повече привърженици и почитатели. Зад гърба на клуба остават пропътувани хиляди километри от гостувания на мотосъбори в цялата страна и чужбина.
Тази година мотоклубът става на тринайсет години.
- Как расте един Мотоклуб - на членове, на километри, на престиж?
- Дотук изброените са верни. Един клуб е "голям", не когато е от 200 или 2000 човека, а когато членовете му са стойностни хора, когато другите клубове и обществото говорят с уважение за тях.
Иначе … ние сме малка страна, клубовете не са толкова многобройни, както по света. Името (престижът) на един клуб се създава през годините и то много трудно и не винаги е правопропорционален на броя на членовете. Трудно е да станеш член на мотоклуб, това членство не се раздава като тринадесета заплата на държавен чиновник. Затова и не сме толкова много.
И на километри растем разбира се, нали това ни е основната цел и идея - пътуването, карането на мотор. Нали вече живеем в глобалното село, имаме все повече контакти с наши колеги от чужбина, съответно и пътувания навън, когато можем да съберем някакви мижави средства за дълго пътуване, разбира се. Трудно е.
- Хората на мотори държат на свободата. В този смисъл, клубният живот не е ли вид ограничаващ ангажимент?
- На този въпрос няма да отговарям с подробности. Всеки, който иска да членува в подобен клуб, знае къде и за какво отива. Всеки сам си решава.
- Напоследък всички обвиняват "кризата" за всякакви местни и световни несполуки. Вие от какво се оплаквате, кои са най-честите ви проблеми в качеството ви на организация?
- Е, то всеки се оплаква от едно и също - безпаричие. Ние сме организация с нестопанска цел, съответно няма откъде да вземем средства, за каквото и да било, освен, ако някой не ни помогне. Само че, почти никой не ни помага. Повечето организации от подобен тип съществуват благодарение на "спонсори", ние пък си нямаме такива, но въпреки това оцеляваме някак. Знам от наши "колеги" от други градове, че получават помощ от местните власти. Общините са им отпускали средства за мероприятия, за създаването и поддържането на клубна къща и подобни неща.
В Казанлък специално местните власти (община и кмет) ни помагат най-вече с това, че не ни пречат. Което пак си е много като се позамисли човек.
Тук искам обаче, да благодаря на началника на КАТ-Казанлък Ивайло Иванов за помощта и разбирането от страна на неговата институция при организирането на нашите мероприятия.
Има и нещо друго, което прави лошо впечатление, но не знам тук ли му е мястото - като наближат някакви избори в страната, често биваме "ухажвани" от различни политически сили (въпреки, че по презумпция сме аполитични), защото ние сме клуб, който е популярен и на нашите събори присъстват буквално хиляди хора. Всъщност, това важи не само за нашия клуб. Та, като минат дадените избори и всичко свършва рязко и дотам. Дадените обещания се забравят. Така, като се замисля, това си е отражение на действителността в България всъщност.
Другото, от което мога да се "оплача" е така нареченото общественото мнение. Докато има сериали от типа на "Синовете на Анархията", хората по пътищата ще ни гледат като чудовища. После върви доказвай, че нямаш сестра … Още по-лошо е, когато разни хора се опитват да живеят като във филм. Хайде стига, че ще си разваля предпразничното настроение.
- Значи "Черните рози" често се чувстват като "черната овца". Само от подобни филми ли идва това отношение според теб?
- Не, не говоря само за нашия клуб или само за този филм. Такива филми има много и отдавна. Става дума за хората като нас. Не знам, това е все едно да набедят някой полицай, че е извънземен от планетата Пандора понеже е целия в синьо.
Но като цяло общественото мнение се формира на принципа - … една жена на пазара ми каза, че ...
А ние сме хора като хора, обединени от еднакви интереси и разбирания за живота и най-вече от страстта към моторите. Ако не разбираш нещо, не е нужно непременно да го осъждаш.
- Какво си пожелаваш да изскочи от празничната торта?
- Да спрем глобалното затопляне, да свърши кризата, Ани Салич да си намери нов стилист, да спрат турските сериали по телевизиите ... ей такива благи неща. Това на майтап.
Не знам, тези "пожелания" са абсолютни клишета за мен. Но най-много искам клубът ни да оцелее в тези трудни и смутни времена (защото някои не можаха) и да продължи да се развива дълги години, и да бъдем полезни освен на себе си и на другите около нас.
- Ние ви го пожелаваме от сърце! На добър път!
Радостина Байчева
Няма коментари:
Публикуване на коментар