Един от първите дни на април 1944 г. Камбаната в Шипка бие на смърт. Над селото е легнала печал. Днес погребват храбър мъж, роден през 1913 г. и израснал близо до храма със златните кубета. Той е един от орлите, бранили небето на България. Това е фелдфебел Христо Цанков Коев (Гърмидолов), посмъртно произведен поручик.
Ученическият хор под ръководството на учителката Стефанка Караджова пее "Покойници" по целия път от родния му дом до източната страна на селото, където са гробищата. Смелият воин наистина минава в друг полк.
Цяла Шипка изпраща своя свиден син. В централната алея шипченската земя ще го поеме завинаги. Свири военен оркестър. Бойните му другари от орляка (полка) и от Въздушното училище в Казанлък го изпращат със залп. Отекналите изстрели известяват небето, че там отлита душата на орел.
След време летците събират средства и ще вдигнат паметник с орел отгоре, който носи лавров венец.
В края на 1943 г. и първите месеци на 1944 г. англо-американските "крепости" бомбардират София и страната. Убиват 1828 невинни българи, раняват повече от 2 300, засегнати са 130 селища, разрушени са 2 300 сгради. За сравнение ще кажа, че Българската армия загубва 1 300 воини при превземането на Одрин, а там се сражават 24 български полка.
Преди години синът ми беше щатен художник реставратор в Рилския манастир. Там в Музея заемаше скромна длъжност о.з. Стоян Стоянов - един от най-големите въздушни асове на България през последните 100 години. Той е един от заслужилите бранители на София. Юрий ме запозна с този железен мъж, командвал като поручик ескадрилата, в която е служил шипченецът Христо Цанков. Водихме разговори с полковник Стоянов (произведен по-късно генерал) за всеки от героите, негови бойни другари. Следващата година той ми представи мемоарите си и през 1986 г. Военното издателство пусна на пазара великолепната му книга "Ние бранихме тебе, София", която претърпя три издания.
Записах разговорите си със забележителния офицер, носител на четири ордена на храброст, лично свалил пет противникови самолета. Пазеше свежи спомени за всеки от подчинените си и други воини от орляка. Много добре познаваше живота и делата на Христо Цанков. Те бяха набори и съратници в небето. Най-напред ще се позова на бойния отчет на летците от шести орляк (полк). Под номер 44 е Христо Цанков Коев, от 682 ято. Срещу неговото име е отбелязано, че е взел участие в шест въздушни боя, изпълнил е четиринайсет задачи, постигнал е седем победи. Носител е на войнишки орден за храброст. Отчетът съдържа имената на 58 летци, офицери и уредници, бранили небето над София.
Ако погледнем към всички воини, водили сражение срещу нападателите, ще кажем, че те свалят 65 "крепости" и изтребители. Над 320 от членовете на техните екипажи скачат с парашути, повече от 140 загиват.
24 ноември 1943 г. По обяд четиримоторни бомбардировача, които се охраняват от изтребители, се насочват към столицата. Даден е сигнал и наши изтребители се вдигат, събират се над Черни връх. Христо Цанков е сред тях. Лети на километър от Витоша в южна посока.
Командването е установило, че противниковите ястреби връхлитат в разчупен строй и са към трийсет. Първи срещу бомбардировачите атакува командирът на орляка. Завързва се смъртен бой. Охраняващият го наш изтребител ловко маневрира и го пази. Фелдфебел Христо Цанков е дързък в неравната схватка. Налита върху избраната цел. Подпоручик Митьо Дисов е прострелян. Загива до Пасарел. Друг наш летец е ранен, но каца край Перник.
Пиратите не са очаквали толкова яростно противодействие от българските летци. Към края на боя поручик Стоянов запитал по радиото всеки поотделно как е с мунициите и бензина. Христо Цанков доложил, че има муниции за няколко атаки и гориво за четвърт час.
Ще се върна в годините назад. Близо до родната къща на шипченеца живее семейството на Христо Тончев. Той добре помни своя съсед и ми разказа следното. През 1955 г. Тончев завършил въздушното училище в Ловеч и бил назначен за техник на самолет МИГ-15 в Граф Игнатиево. Още през първите дни, като се запознал с механика старшина Иван Русалов от с. Труд, по-възрастният колега го запитал:
- Къде сте роден, другарю лейтенант?
- Шипченец съм - отвърнал Христо.
- От селото с църквата със златните кубета ли?
- Къщата ни е наблизо, а камбаните ни будят всяка сутрин.
Изненадан, старшината казал:
- Наистина светът е малък. Аз бях механик на фелдфебел Христо
Цанков от Шипка.
- Та ние сме съседи - възкликнал младият лейтенант.
Тогава Русалов с тъга продължил:
- Цанков бил безстрашен. Още след първия бой, като се приземи и ние видяхме по опашката на самолета пробойни. И това продължи и по-нататък. Ще ти разкажа още неща, нали заедно ще се грижим за този самолет. Онзи беше немски, "месершмит".
Тончев побърза да сподели с мен детски спомен за Христо Цанков.
Играел един ден на главната улица до тях. От запад чул тропот и се задала каруца, подмятана като играчка, а на нея били дядо Цанко и Христо. Конят им, сив, на черни точици красавец, летял като полудял. Не можели да го задържат и какво ли не ги очаквало. Тончев едва успял да избяга зад къщата. Сърцето му биело от уплаха. В това време видял как младият син на дядо Цанко ловко се хвърлил отпред, провесил се на юздата и гривата на буйното животно, замилвал го по главата и то се успокоило. "Тази картина никога няма да я забравя", завърши Тончев.
Връщам се към въздушното нападение на 24 ноември 1943 г. След като докладвал на поручик Стоянов, фелдфебел Цанков поискал разрешение да извърши още една атака. Спуснал се неудържим срещу неприятелите. Командирът повел летците за кацане в Божурище. Не минали и петнайсет минути, и Цанков някак несигурно приземил своята машина. Това привлякло очите на командира. Колегата му бил бледен. Снаряд бил ударил дясното крило на изтребителя, там зеела голяма дупка. Снарядът попаднал съвсем до предкрилните клапи. Летецът съумял да запази равновесие, макар и с нарушено равновесие се добрал до базата. Тежко излязъл от боя шипченецът. Но както казва мъдрецът, храбростта води към звездите, а страхът към смъртта. Неведнъж съветвали Цанков за повече благоразумие, но той отговарял, че бомбардировките са като бедствие, а какво се прави при пожар и наводнение - човек отива на саможертва.
Тази готовност е характерна за него и в мирна обстановка. Веднъж бил в отпуск на село. Наскоро кръстили детето му и той дошъл да го види. Дали му име Панайот. Така се казвал негов колега и началник, който му станал кръстник. На трапезата мъже и жени били весели. Баща му, който имал воденица на река Доганишница, разказвал комична случка с мливари. Черпили се и загрижено говорили за настъпилата зима. Пуснали радиото и оттам съобщили за очаквани въздушни нападения. Христо веднага станал. Всички се засуетили, а той набързо се приготвил и хукнал към гара Дунавци. Без никакво известие, по зова на дълга. Неведнъж показвал качества, присъщи на рода.
Веднага след бомбардировката при командира на орляка било свикано съвещание. Трябвало да се уточни бойно донесение. Поручик Стоянов и фелдфебел Цанков седели един срещу друг в изпратената им камионетка. Всеки трябвало да доложи какво е направил в боя. Стоянов забелязва, че Христо е нещо неспокоен. Казва му категорично: "Ти ще докладваш за свалената "крепост". И аз стрелях по нея, но тя е твоя победа." Видимо Христо се зарадвал. Човешко е. шипченецът си поставя обаче твърде амбициозна цел - да заеме челно място по брой на победите. У
спял да стигне до трета позиция. Започнал да се увлича при преследване на противника, влизал в единоборство, а това е рисковано, когато остане неприкрит.
На 10 декември 1943 г. към София нахлуват 100 вражески самолета. Нашите изтребители действат срещу тях с по-голяма увереност. Улучен е един американски изтребител, засегнат е бомбардировач. Нашите се прибират без жертви. Десетина са жертвите в София, няколко са деца.
На 20 декември последва ново нападение. Разгръщам бойния дневник на орляка. В петнайсет точки са изредени имената и делата на българските изтребители. Командирът на орляка капитан Чудомир Топлодолски прострелва един "лайтнинг". Поручик Николай Йорданов сваля друг самолет. В този бой извършва своя подвиг поручик Димитър Списаревски, който разбива бомбардировач и влиза в смъртен бой с друга "крепост". Сам загива над Долни Пасарел.
В бойния дневник, в десета точка, е записано, че фелдфебел Христо Цанков атакува противников изтребител, който изгаря в небето над село Извор, но сам е принуден да скочи с парашут.
Отново ще се върна назад, към случки от ранната младост на Христо, Които показват, че той е "луда глава". Още бил във въздушното училище в Казанлък. Понякога прелитал над бащината си къща, превеждал самолета съвсем близо до храм-паметника от северната му страна, едва ли не до главната камбанария.
- Той докосваше боровете, така ни се струваше, като гледахме - казва ми Тотьо Драгнев, който е бил техен съсед.
Генчо Едрев, офицер от военновъздушните сили, препредава спомени на шипченци за летателните подвизи на Гърмидолов над селото и махалата.
Събирам късчета от спомени, за да съставя военен портрет на героя. Възторжено ми говори Христо Иванов, който се позовава на детски спомени и разкази на баба му. Към младежките лудории на Христо Цанков спада следният случай. Веднъж, знаейки коя нива жънат майка му и роднините му, той връхлетял с бръснещ полет над житата. Като вихрушка класовете наедряла пшеница се рязлюляли и наоколо се вдигнала пепел. От ужас майка му едва не припаднала. Какво ли не й преминало през главата.
След бомбардировката на 20 декември 1943 г. Радио Лондон предава следното съобщение: "български летци, ние знаем, че сте храбри и готови да браните до смърт своята родина, но няма смисъл да се блъскате в нашите "крепости", защото сте малко - 235, а ние сме хиляди".
Интересно как журналистите завишават числото на нашите самолети.
Факт е, че след този въздушен бой във Враждебна се завръщат шест самолета. В Карлово каца още един, а осмият се приземява край село Поповяне, Самоковски. И още: при нито едно от нападенията не излитат повече от 40 наши изтребителя.
През 1944 г. англо-американски самолети нападат София четири пъти. На 10 януари под ударите на бомбите загиват 300 души. Хиляди избягват от столицата. Нападения следват на 24 и 29 януари. И при трите разиграли се боя Христо Цанков е в строя на защитниците на родното небе.
Събрах информация за точното му участие в четвъртия, трагичен за него бой. На 30 март 1944 г.
Когато разговаряхме през 1985 г. за този зловещ предпоследен ден на март 1944 г., полковник Стоянов ме гледаше с кротките си, добри очи и казваше: "Нека си представим сега, че над София връхлита 700-800 противникови самолета, повече от тях бомбардировачи". Тези думи ме накараха да потръпна. Въздушният ас спокойно каза, че тогава нямали никаква илюзия, че са в състояние да спрат или отклонят тази армада. Въпреки това излетели за бой. Стремително и саможертвено се изнесли на линията Перник, Брезник. Няколко наши ескадрили се сражават с огромната въздушна сила.
Отделни наши изтребители успявали да се проврат сред тежките бомбардировачи. Една от "крепостите" експлодирала. От това се подпалила съседната машина. Подпоручик Христо Костакев с един куршум ударил два заека: извадил от строя с един залп две четиримоторни "крепости". Боят се водил над селата Кошерево и Долна Секирна, Брезнишко. Загиват и наши летци. Случило се така, че след боя поручик Стоянов бил изпратен да погребва четирима бойни другари. За това не му се разказва.
През този зловещ ден ескадрилата му не се бие с бомбардировачите. Нейна задача е прогонване и преследване на изтребителите. Летят над тях, изненадващо се нахвърлят върху отделни "лайтинги", разстройват охраната на "крепостите". Както винаги фелдфебел Христо Цанков е активен, изобретателен и безстрашен. За да се доближат други наши изтребители до противниковите бомбардировачи, летците от ескадрилата разчистват пътя, дръзко нападат противника, стремят се да го прогонят и унищожат. В тази неравна схватка Христо гони вражески изтребител, друг е подир него. Във въртележката неговият "месершмит" попада във вражия огън и е свален в покрайнините на село Гълъбник, Радомирско.
Ще приведа и спомените на Тодор Розев, по-млад колега на шипченеца. Той е от групата, която наблюдава боя от дълбокия ров до летището. Зад тях не достигат самолети. Горе са излетели и водят сражение шест четворки, общо 24 изтребителя. Той пише: "Скоро от същата посока се зададе и нашият орляк. Когато прелетя над нас, забелязахме, че три от самолетите не се завръщат! След като се прибрахме в Командния пункт, научих с болка на сърцето, че е загинал един от най-смелите летци изстребители фелдфебел Христо Цанков.
Той влязъл в неравен бой с десетки противникови "лайтинги". Въпреки численото превъзходство на врага Цанков унищожил един от тях, но сам бил прострелян и загинал във въздуха. Останките на самолета били нтамерени край село Гълъбник".
Тежки са думите на механика на самолета на героя Иван Русалов, казани пред Христо Тончев. "Когато подготвяхме ковчега за погребение в Шипка, установихме, че от Христо е останала само обгоряла плът, залепнала по токата на войнишкия му колан".
Ще завърша очерка с натрапващи се разсъждения.
Падналите във въздушни боеве нямат никаква отговорност за това на коя страна се е наредила България във войната, с кого е съюзник и с кого е противник. Това решават държавниците. Когато обаче е застрашено небето, градовете и селищата на родината, те трябвада ги отбраняват с цената на живота си. Това важи и за нападенията по суша и море.
Каква е отплатата на държавата и хората за тяхната саможертва? Често загиналите, пък и живите герои се забравят. Не прави изключение и Шипка. Няма паметна плоча на къщата, където се е родил Христо Цанков Коев (Гърмидолов). Порцелановият портрет с авиаторското кепе върху паметника му в гробищата се е откъртил. Не е отбелязван никакъв негов юбилей. През 2012 г. ще честваме 100 години авиация.
В София вече има паметник на американските летци. Нали героят загива в бой с нападателите на столицата.
Мислейки за тази несправедливост, си спомням стихотворението на рано отишлия си голям поет Иван Методиев за гладната вълчица, която няма мляко за малкото си вълче.. То засмукало кръв, когат обозаело, и тя го изяла. С умиление то й казало, че след като го преглътнала, вече не го боли.
Измъчена родино, все така ли ще изяждаш своите синове?
Докога?
И още нещо... По-страшно от това, че забравяме мъртвите, е само това, че забравяме живите" (Рашко Стойков)
Полковник о.з. Георги Георгиев
