Роден е на 18 юни (стар стил) 1882 г. в с. Ковачевци, Пернишко. 4 години след раждането на Димитров семейството му се премества в София. През 1894 г., още 12 годишен, поради липса на средства прекъсва образованието си и започва работа като словослагател в печатницата на Никола Пиперов.През 1902 г. Димитров става член на БРСДП. След разцеплението на партията на Русенския конгрес на 6 юли 1903 г. се ориентира към тесните социалисти около Димитър Благоев. Участва активно в работата на Общия работнически синдикален съюз. Ръководи Стачката на пернишките миньори, започнала на 18 юни 1906 г. и продължава 35 дни. Заради тази стачка на 4 юли е арестуван за първи път. През 1906 г. сключва брак със сръбската синдикалистка Люба Ивошевич. В резултат на неговата активност през 1909 г. е избран за член на ЦК на БРСДП. През 1913 г. е избран за депутат в ХVІ ОНС и става най-младият народен представител, какъвто е без прекъсване 10 г. - до 1923 г. По време на Първата световна война води активна антивоенна агитация, за което е осъден на строг тъмничен затвор и лежи 4 месеца в Софийския централен затвор.
През 1923 заедно с Васил Коларов оглавява Септемврийското въстание. Действа с щаба на въстанието в Северозападна България.
След разгрома на въстанието емигрира в Югославия, а от там в Австрия, Швейцария и Германия отдаден на активна политическа дейност като активист на Комунистическия интернационал. Живее периодично в СССР и работи като ръководител на Западноевропейското бюро през периода 1929-1933 г.
На 9 март 1933 г., заедно с българите Благой Попов и Васил Танев и Е. Торглер, председател на комунистическата фракция в Райхстага, Георги Димитров е обвинен в организирането на подпалването на Райхстага. Той води сам своята защита на организирания от нацистите процес в Лайпциг. В своята защитна реч Димитров защитава българския народ от грубите нападки на медиите. Той подчертава неговите исторически заслуги пред човечеството и гордостта си, че е българин и син на българската работническа класа. В резултат на бляскавата защита на Георги Димитров пред Имперския съд и безпрецидентната подкрепа на световната прогресивна общественост, на 23 декември 1933 г. бе произнесена присъдата. Подсъдимите комунисти биват оправдани поради липса на доказателства. Тримата българи получават съветско гражданство и заминават за Съветския съюз.
След процеса Димитров се превръща в една от основните фигури на международното комунистическо движение. Заема мястото на Васил Коларов като ръководител на коминтерна (1935-1943) и на БРП(к). В Москва ръководи международния отдел на ЦК на Всесъюзната комунистическа партия и е депутат в съветския парламент (1937-1945).
По време на Втората световна война, по негова инициатива се създава Отечествения фронт, обявен по радиостанцията "Христо Ботев"на 17 юни 1942 г., изграден на основата на идеята за народните фронтове от средата на 30-те години, която изисква обединение на разнородни обществени и политически среди в името на борбата срещу фашизма.
След 9 септември се завръща в България, когато страната чрез реферевдум от 15 септември 1946 г. е обявена за народна република и приема поста министър председател. Полага основите на социалистическото изграждане на страната.
Георги Димитров умира на 2 юли 1949 г.в санаториума "Барвиха", край Москва. Тялото му е балсамирано в Москва и положено в мавзолей завършен на 10 юли 1949 г.за рекордния срок от 6 дни.
За да се добие реална представа за личността на Георги Димитров не е достатъчно да се запознаем с кратка биографична справка за неговия жизнен път. Необходимо е да се анализират неговите изяви в борбата му за социална справедливост на национално и на световно ниво.
Преди всичко той придобива знания и интелект на базата на упорито самообразование, което му дава възможност да решава сложни политически проблеми в своя наситен с трудности живот. Неговата активна синдикална дейност в защита на работническите колективи го извежда на позициите в течение на дълги години да ръководи работническите професионални съюзи в България. На 2 декември 1922 г. е избран и за член на Изпълнителното бюро на Профинтерна. В периода 1923-1943 г. активно участва в Коминтерна.
Най-съществени са заслугите на Димитров, пред българската и световната общественост с това, че той нанесе първият голям морален удар срещу настъплението на хитлерофашизма в Европа и света на Лайпцигския процес през 1933 г. - най-големият политически процес в новата история. Произнесената на 16 декември 1933 г. заключителна реч, която е върховият момент в неговата самостоятелна и смела борба в процеса прокънтява в цял свят. В тази историческа реч той разбива безпощадно и окончателно фашисткото провокационно обвинение. Димитров защитава блестящо делото на работническата класа, защитава честта и достойнството на българския народ срещу обидните отзиви за него във фашисткия печат, като заявява, че "Народ, който 500 години е живял под чуждо иго и не е загубил своя език и национално съзнание не може да бъде див и варварски... Диваци и варвари в България са само фашистите. Но аз ви питам, господин Председателю, в коя страна фашистите не са диваци и варвари?...Аз нямам причини да се срамумам, че съм българин, и аз се гордея, че съм син на българската работническа класа".
Ехото от епохалния двубой прокънтява по цял свят. Даже и буржоазните наблюдатели бяха принудени да признаят силата на големия трибун. "Този българин изглежда има вродено достойнство" - писа вестник "Таймс". Газета Варшавска посочи: "Димитров е човек с блестяща интелигентност и надареност, който превръща подсъдимата скамейка в обвинителна трибуна."
Признателността на българската и световната общественост можем да потвърдим с това, че името на Георги Димитров и до днес носят четири града: "Димитровград" в България, Русия и Сърбия и Димитрово в Украйна. Паметници на Димитров са издигнати в България - на язовир "Копринка", край Казанлък и в Москва.
Признанието е голямо и сега, и то може да бъде забелязано от живеещите и гостите на Лайпциг, когато преминават край внушителната сграда, в която е заседавал Имперския съд, на фасадата на който с големи букви е записано "МУЗЕЙ ГЕОРГИ ДИМИТРОВ". Там е залата, където Имперския съд е водил Лайнцигския процес. В нея може всеки посетител да чуе гласая на Димитров, чрез опазените до момента записи на плочи по времето на процеса.
И това става в бившата фашистка Германия, докато ние, и по-точно наследниците на фашистите в България, дръзнаха да разрушат мавзолея на Димитров - сграда с голяма морална, историческа и архитектурна стойност.
Така нашата страна засвидетелства "признателността" към личност, която в най-голяма степен издига авторитета на България пред света, чрез поведението си пред фашисткия съд в Лайпцигския процес.
В заключение, объаче трябва да подчертаем,че когато сравняваме Димитров като знаме на антифашистката борба, липсват всякакви времеви и географски уточнения, защото това е валидно за всички времена и за всички държави, където се сражават с фашизма.
Български антифашистки съюз - Казанлък
Няма коментари:
Публикуване на коментар