Веселин Стоянов стана първият носител на наградата учредена на името на поета Стефан Фурнаджиев. Известният казанлъшки писател и журналист е роден през 1957 г. в Казанлък. Завършил е ПУ "П. Хилендарски", специалност "Български език и литература". Работи като кореспондент на в. "24 часа" в родния си град. Автор е на сборниците с разкази, романи и сценарист на документалните филми за Чудомир: "Последният Чудомир" (1985; в екип за сценарий и режисура) и "Съдба до съдба" (2007). Получавал е множество награди, сред които - специална награда за проза за новелата "Късна меланхолия" на Национален студентски конкурс (Шумен, 1980), награда за сценарий за късометражен филм "Без докачение" (Бургас, 1982), награда за разказа "Пътят към Мосул" в конкурса "Пристигна човек..." (LiterNet, 2003). Пиесата му "Любов, Сънища, Думи и ...други изображения на Смъртта" печели Втора награда на конкурса "Нова българска драматургия" (Шумен, 2001), книгата му "Забравената уговорка с Бога" е отличена с премия от Фондация "Чудомир". За пиесата си "Истинската история на Мона Лиза" получава годишната награда на СБП за 2007, а за романа "Аутопсия на тялото" (публикуван на македонски и на сръбски) става носител на годишната награда на СБП за 2008 г. Член на СБП от 1999 г.
- Пореден роман, поредна награда. Колко важни са всъщност наградите и те, в качеството си на признание, ли остойностяват труда на твореца?
- Наградите са нещо, което радва всеки един автор. Но наградата не е особеното и най-важното. Тя разбира се е едно признание, към творческите нагласи, желания и постижения на автора. Но тя в крайна сметка е повече признание на обществото, отколкото признание за самия автор. По-скоро, наградата е един начин, обществото да отбележи, че познава този човек, че цени неговото творчество. Защото в интерес на истината, авторът сам знае колко струва, всеки сериозен автор сам знае, колко струва той за себе си, колко струва неговия труд. А наградата е едно изпитание за самото общество, защото то трябва да избере между няколко кандидати. В тази посока - наградата ми харесва, доволен съм и благодаря за нея. Дори ще си призная нещо, една малка тайна - аз се бях отчаял, че тая книга няма да получи награда. Макар че всички, които ме срещат казваха - "Много хубава, страхотна книга... трябва непременно да получиш награда за нея". Но се оказа така, че преди 3 години получих награда от Съюза на българските писатели на който съм член и сега, преди да изтекат 5 години от нея, не могат да ми дадат друга. Така че, аз наистина много ценя тази награда и съм страшно благодарен на журито, което определи мен за неин първи носител, защото освен другото, тя ми даде и кураж, че да - книгата наистина е добре.
- Ти на практика си първият носител на наградата на името на Стефан Фурнаджиев. Освен останалото, ти беше негов приятел. В този смисъл - това прави ли наградата още по-вълнуваща, по-особена за теб самия?
- Да, различно е усещането. Когато сме били заедно с него, с доктор Димитър Няголов, с другите наши приятели от Габарево и Казанлък, никога не съм си мислел, че ще дойде време, да получавам награда на името на Стефан Фурнаджиев. То никой не мисли за приятелите си така, но чест прави на Община Павел баня и Габарево, че учредиха награда на неговото име. Доколкото аз знам, най-много за учредяването на тази награда работиха актрисата Белла Цонева, съпруга на големия български поет Иван Динков, който беше много добър приятел на Стефан Фурнаджиев, и на доктор Няголов, който също е един прекрасен белетрист. Аз също така изпитвам известен свян, защото смятам че, съвсем искрено, наградата трябваше да я получи именно доктор Няголов за последния си сборник с разкази "Небето на костенурките". Първо защото, както казах е много добър белетрист и второ защото беше много добър приятел на Стефан Фурнаджиев, по-близък от всички, защото са израснали заедно. И като цяло - доктор Няголов заслужаваше тази награда, но аз си мисля, че догодина, ако кандидатства със своята книга, той ще получи по достойнство едно отличие.
Стефан Фурнаджиев беше труден човек и особено честен по един свой начин. Сега ще кажа нещо, което не казах на връчването на наградата, така се случи. Но аз бих помолил всички онези, които го познават, които работят и ще работят за в бъдеще в неговата памет и за тази награда, да не го наричат поета-козар. Заниманието му с козите беше част от несретния му живот, така както е несретен живота на много българи. Но Стефан Фурнаджиев, ако прочетете книгите му, има едно много високо самочувствие на човек, който умее, познава културата, литературата, книгите, познава много неща от онова, което ни заобикаля и наистина по достойнство би трябвало да говорим за него. А това, поетът-козар малко принизява нещата и ми се ще всички да спрат да го употребяват. Освен това Стефан Фурнаджиев беше, може би най-точното определение е - влюбен в делото на Васил Левски. Може би той е човекът, който е написал най-много стихотворения за него. Ние приживе се шегувахме с това, но всъщност, по-късно разбрахме, че това е неговата същност.
Стефан беше изключително честен и едно такова дело, като това на Левски, в никакъв случай не можеше да го остави безразличен.
- Ти си близък с доста габаревци, не само със Стефан Фурнаджиев, познаваш Габарево и знам, че имаш специално отношение към него. Затова ми се ще да те попитам - какво е особеното на Габарево, какво го прави толкова различно и дава на габаревци по-специфична жилка?
- Той го беше казал Стефан Фурнаджиев в един стих, който ние, с моите приятели от Габарево, често си повтаряме на шега: "От тук е минал Апостола и Габарево свети". Всъщност истината е, че Габарево наистина свети, по един особен начин. Аз работих с доктор Няголов върху две книги за историята на Габарево и се изумих, колко много култура има в едно село, защото Габарево си е село. Там има много художници, писатели, поети. има съмнения също така, че именно там се е укривала руската принцеса Анастасия заедно със брат си. почти всичко в Габарево е някаква магия, за каквото и да се сетиш е магия. Примерно - в Габарево има 100 чешми, от тези старите, каменни, с чучурите. Аз друго такова село не познавам. Не искам да обидя другите села, в никакъв случай, но в Габарево като че ли има някакъв особен дух на просвета, култура, нещо истинско. Мирише на истинско. В тази връзка се сещам за още един габаревец Васил Генов - един изключително известен български пианист, който за жалост си отиде само на 39 години. Но когато приемат България в Европа, му предлагат той да изнесе концерт по този повод. Той се съгласява, но категорично отказва честа да свири по този тържествен повод да е само негова, с мотива, че в България има още толкова добри музиканти. Ето това е духа на Габарево. И заради всичко това, аз по някакъв начин съм влюбен в това село и харесвам хората от там, духа им, начина им на мислене и се радвам, че имам много приятели от там.
- "Моделът и неговият художник" - кое беше първото, което ти привлече вниманието към този сюжет, към идеята - моделът или художникът?
- Идеята за романа се роди от книгата на покойния вече Константин Колев, един прекрасен писател, който между другото е бил и главен редактор на вестник "Искра" известно време. Въпросната книга се нарича "Хляб и рози" и в нея той разказва за казанлъшките розотърговци и за тези, които берат розите. В нея, той намекна, че може би има някаква връзка между Ана Орозова и Иван Милев. Това беше едно негово предположение, което обаче запали въображението ми и в продължение на повече от 2 десетилетия, този сюжет се въртеше в главата ми. Аз от време на време пишех някакви откъси и в един момент разбрах, че е дошло времето да я напиша тая книга. Не знам как ги разбират писателите тия работи, не ми е ясно, но в един момент усещах, че книгата вече е готова. А иначе - разбира се, че моето внимание е привлечено най-вече от модела, аз съм художникът и затова моделът ми беше интересен.
- Имат ли си писателите любими книги, свои?
- Да, имат. То е като децата, нека не бъда категоричен, но може би всички родители ще се съгласят с мен, че винаги едното дете е малко по-така от другото. Не че другото не го обичаш, не че другата книга не я харесваш, не че не ти е близка, но "Моделът и неговият художник", може би защото я протаках 20 години, все със нея живеех и я мислех, може би затова тя ми е най-любимата.
Има и нещо друго любопитно, че в тази книга, различните хора намират различен главен герой. Според ..... например, главният герой е Буров. Според Георги Янев, литературният критик от Стара Загора, главният герой е художникът, а професор Владимир Янев от Пловдивския университет пък обожава Ана Орозова. А според мен, главен герой е времето - тази страшна 1925 година, изумителна по своята същност, когато българи убиват българи по политически или някакви други причини. И тия двама души попаднали в това време се опитват да имат любовна връзка, а това май не е време за любов. И в същия смисъл едни казват, че това е политически роман, според други е любовен роман. А според мен в него има от всичко, както има от всичко в живота. Защото ние не можем да бъдем нито само политици, нито само любовници ...
- Това ли е книгата, която е отлежавала най-дълго в теб?
- Това е да. Всъщност нещата започнаха с някаква идея, за някакъв художник, който умира в едно поле. Нещо такова ми се въртеше в главата и това всъщност не беше смърт просто, а убийство. Още в тази първоначална представа историята се въртеше около печалната в българската история 1925 година. по-късно прочетох романа на Константин Колев "Хляб и рози" и изведнъж нещо започна да се нарежда. И всъщност, художникът, който беше най-важният човек в онази, първоначалната ми представа за книгата, мина малко назад и най-важният човек стана Ана Орозава - моделът. Защото, художникът, колкото и сложен да изглежда, той винаги е малко по-предвидим. Защото има своя посока, свои идеи, които го правят предвидим. Докато една красива жена е предизвикателство за всеки един творец - на всичкото отгоре богата, с изключителен живот - тя завършва образованието си в чужбина, любовница е на европейски крале и магнати. Тя е част от интригата на своя съпруг, част от неговата битка със света на парите. И изведнъж тази жена решава да си позволи една интрига с един беден художник, която в края на краищата няма да й донесе нищо, защото, каквото и да говорим тя е свикнала да получава нещо - такива са правилата на онзи свят. И в края на краищата уплашена тя си тръгва от цялата тази история, защото няма бъдеще там, няма нищо.
- Има ли подходящо време за любов?
- Всяко време, но само когато любовта е истинска, а не е просто игра на любов!
Радостина БАЙЧЕВА
Няма коментари:
Публикуване на коментар