Казанлък - перлата, която някоя хищна неугледна мида погълна...
Не бях ходил в Златоград повече от четвърт век.
Когато разбрах, че ще ходя, веднага си спомних бисерния лаф, с който тогава един сервитьор ме контрира категорично, в отговор на поръчката ми за кафе еспресо ако може: "Щом няма що щеш, ще щеш, що има!!!"
Годината бе 1982 и аз бях в градчето, за да напиша някакъв много, ама много надъхан патриотичен репортаж по повод 5-та годишнина, откакто "Излел е Делю хайдутин" на Валя Балканска бе записан в Златната плоча на Човечеството и Хайдутина "изляна" дори в Космоса с двата американски "Вояджър"-а, а през 2004 г. напусна дори и пределите на Слънчевата система.
Та за тези два гласа се сетих първоначално и първосигнално, когато стана дума за Златоград през октомври 2010-та - на достолепния сервитьор и на Валя Балканска.
После в Интернет прочетох, че същото това градче днес е вече "Перлата на Средните Родопи" и представлява едно "Вълшебство, изваяно от минало и настояще". И още дузина подобни суперлативи прочетох, но кой знае защо в професионално увредената ми памет продължаваше да ехти скоропоговорката на мъжа от ресторанта:"Щом няма що щеш, ще щеш, що има!!!"
Четири часа пътувахме от Казанлък до Златоград - спокойно, с почивки и без да усетим умора от разкошния за нашите стандарти път.
Четири часа прекарах и в Eтнографският ареален комплекс.
И с чиста съвест мога да кажа - заслужаваше си.
Заслужаваше си дори и обратните 4 часа път.
Промишлената зона на това градче изникна сякаш изведнъж от вековната борова гора след един десен завой на пътя покрай р. Върбица. Тази промишлена зона не си я спомнях. Може и да я имало тогава, но аз трябваше да пиша онзи мой великопатриотичен репортаж, а когато човек има за задача да пише великопатриотични репортажи, понякога детайлите му убягват.
След още няколко завоя покрай реката се белнаха и първите къщи вдясно от пътя, накацали по склона. И тогава си спомних и старото име на Златоград - някога, той се е наричал Беловидово, заради ослепително белите му къщи.
По-точно наименование на селище едва ли има! Варосани са дори и зидовете, които ограждат всички старовремски къщи, бели са стените им и в стаите.
Спомних си и още нещо покрай тези бели белосани стаи - че в Златоград на времето си жените от всеки род украсявали със специфична шевица престилките си. И не за да се надпреварват в дизайнерските си умения, а просто и защото тази шевица по онези времена тук играела ролята на нещо като родов герб и се правела, за да се избегне кръвосмешение, че иначе тук от векове трудно се допускали външни хора да се заселват, а братовчедите пък заничали по момите от всеки съседен двор.
Пристигнахме в Златоград надвечер.
И тогава си спомних и още нещо - че тук склоновете на Родопа планина са по-високи от Запад и залеза тук е винаги някак си разсеян - магическо зарево, което сякаш се случва някъде надалеч и не засяга изобщо долината на р. Върбица.
Опитах се да го снимам този прословут залез, но аматьорската ми камера ме върна безкомпромисно в реалния свят. И побързах да разгледам прочулия се през последните години Златоградски Етнографски Ареалеан комплекс.
Тръгнахме пеш по някакви санитарно чисти улици, без паркирани по тях коли и с по домашному сякаш подредени лехи от ярки цветя.
Тук - волю-неволю, трябва да сменя времето на разказа...
... повече - четете в "Долина"
Данаил Парнаров
Няма коментари:
Публикуване на коментар