или кой какво научи на Националния Мотосъбор - Казанлък' 2010
"Да си моторджия не е достатъчно само да караш мотор и да се вдигаш на задна гума по магистралата между двете посоки. Това си е философия и начин на живот. Да живееш за това, което ще ти се случи, докато изминаваш разстоянието от точка А до точка В. Пътят те променя." - това ми каза още в началото на разговора ни един от най-скромните моторджии, които съм срещала, известен в средите като Пешо Хипито. Помолих го да ми разкаже повече за видовете мотори, за разликата в усещането, когато караш пистов или чопър, за рокерските общества, съборите и кодекса с вътрешни правила. Той се усмихна и ме попита, с колко време разполагам. "С един час. После трябва да присъствам на откриването на събора." - отвърнах. "Тогава ще ти разкажа само няколко неща." - съгласи се той и помоли да не го слагам в категорията „рокер", а да го запиша просто като „моторджия".
Моторджия, който е яхнал мотора още в юношестка възраст - на 15 и кара, без нито едно нарушение в талона вече повече от 20 години. Кара чопър. За него хората, които карат чопъри, са в истинския смисъл на думата рокери или човек, за който е важен преди всичко пътя. Да, пътят - този на Керук и цялото бийт поколение американски писатели от 50-те, този на хипитата и стопаджиите, пътят на бегачите на дълги разстояния.
Всъщност някога „чопърите" били измислени имено като възможност за бягство - от града, съседите, близките, спомените, които те парализират и реалността, която не иска да ти даде шанс. Американците ветерани от Втората световна война имали нужда точно от това, когато се завърнали от фронта по родните си места. Старият им Harley вече им се струвал твърде тромав и тежък, защото в Европа били свикнали с по-леките и по-бързи мотори. След известно умуване, мъжете решили да подобрят моторите си и ... започнали да махат, всичко, без коeто може да се кара безопастно - ресори, калници, предни спирачки, фарове, клаксон, големия резервоар...изобщо „всичко, което не ти трябва". Казано с две думи „чопърът" е най-практичният и удобен мотор за дълъг път. „Стабилен е и ... гори малко. Моят само 3 на сто, защото е от старите немски машини." - обяснява ми Петър. „С него повече от 80 километра не вдигам даже на магистралата, но...и не ми трябва. За никъде не бързам и скоростта не ми е тръпка. Иначе щях да съм в групата на „донорите". Така моторджиите казват на лудетините с пистаците (пикстовите мотори - бел.ав.).
Мъжете, които карат пистови мотори, са луди по скоростта и екстремните каскади и преживявания. Дявола за опашката дърпат, както се казва. 80% от катастрофите с мотори в Европа са имено с пистови модели. Но пък, който е зависим от нивото на адреналина в кръвта, няма с какво друго да навакса това усещане за устрем на пътя.
Моторджиите, които карат ендуро или „кален мотор" пък не признават пътя или поне не този, които е застлан с каквато и да било настилка. Те предпочитат офроуд пътеките в полето и из планината. Макар че някои правят разумен компромис с модели, които са подходящи и за шосе. Разговорно моторджиите ги наричат „паркетни ендура". Те са с комфортна стойка, меко окачване, спойлери и вдигат високи скорости. С такъв един „кален мотор" е изкачен преди години дори връх Мургаш. Не е лесно, но имено в това е тръпката - „Да ти е трудно." Може би, защото и животът ти предлага само това - трудности по пътя, а понякога и липса на представа за каквато и да е посока.
На 11-и юни обаче аз си имах ясна посока - "Крънското ханче" и случващия се там ежегоден Национален Мотосъбор Казанлък, 2010, организиран от Мотоклуб „Черните рози". Благодарих на Петър за разговора и хванах първото такси „нагоре".
Откриването бе обявено за 18,30 и...така се случи. Здравата организаторска ръка на домакините, а и вътрешният етичен кодекс на мотообществата си личеше отдалеч. За трите дни никъде не видях хвърлена празна чаша, бутилка или хартийка по зелените полянки. Изумително мила гледка е да видиш 2-метров здравеняк в кожени дрехи, който си събира фасофете в чашка и се разхожда по алейките, за да стигне до кошчето за боклук. По алейките избръмчаваха на пресекулки от по минута-две и групички уникално красиви мотори, излъскани до блясък. Паркираха се кротко между бунгалата и палатките в къмпинга или се подреждаха в стройни редички парадно около сцената.
Сцената избухна в светлини и звук с динозаврите от „Диана Експрес". Проверени с времето хитове и кавъри на любими групи. Загряха добре тълпата и я пуснаха да премери сили в съзтезания по изпиване на най-много литри бира и по надбягване с кегове от столче А до столче В и обратно, където всеки го чакаше халба с бира за изпиване на екс. Раздадоха се и награди и се вдигна градуса на шума и общото веселие. После на сцената се изредиха, признати от рокерите, групи като "Maze", "Fallen Angels" и "Sheky & The Bloodrain".
На следващия ден около обяд, след достатъчно количество сън, за да няма и следа от снощната бира в кръвта, моторджиите направиха парадна обиколка на Казанлък, така че и онези, които не бяха чули, да разберат, че има голям шумен празник в града. Следобедът премина отново в „тихи" игри и състезания с изненади и награди. В седем вечерта сцената откриха момчетата от "Alley Sin", които подгряха публиката за тежкия патриотизъм на любимците на казанлъчани от „Епизод". Няма смисъл да казвам, че хитът „Батак" беше доволно изпълнен на бис поне 2 пъти и не е необходимо да споменавам, че всичко де що знаеше български на събора, пееше с пълно гърло патриотичните текстове на Вазов. Така е винаги в Казанлък, когато “Епизод” са на сцена.
Напрежението стигна връхната си точка, когато дойде ред за наградите от томболата. Момчето, което си отиде на сутринта с Suzuki GSX-R1100 е ... истински къдметлия. Случайно на следващия ден разбрах, че е наследил билета с печелившия номер от свой приятел, който решил да си тръгне от събитието по-рано. Красиво е даже само да си помислиш, че всяко каране с този мотор ти е подарък от един добър приятел, нали? Красиво е!
Красиво забиха след това на сцената и момчетата от "Krossfire". Подскачаха и пееха дори моторджиите, дошли специално за събора от Полша, Италия и Германия. Докато подскачаха пък, аз им правих снимки, а после ... и те на мен. Изобщо атмосферата на събора беше изключително приятелска, непринудена и естествена, като характера и на самите моторджии. Кавги, разправии и сбивания не хванах с обектива. През 10-15 минути на всички беше напомняно да не се качват пили на моторите и да не излизат извън границите на къмпинга. Отпред полицаиите бяха усмихнати и спокойно оглеждаха моторите, паркирани при входа. Моторджиите пък гледаха стриптийз час и нещо след полунощ. След любезната молба жените и децата да се прибират по леглата, реших да си тръгна и да задържа приятния вкус за събитието поне за година време - до следващия събор. Тогава няма да пропусна трошенето на автомобила и шоуто с бодиарт и аерография. Обещавам! Няма да пропусна и отново да си поговоря с тези интересни мъже, пропътували хиляди километри по пътищата на света и събрали в душите си и бурите, ветровете, дъждовете, и ... усмивките на дъгите. Няма да пропусна, защото удоволствието от изминаването на пътя е в споделянето му с близък човек или приятел, както ми каза на тръгване Пешо Хипито - моторджия по характер и с дзен поглед към света. На него и на всички останали приятели, които срещнах на събора мога само да кажа „Благодаря!" за прекрасното изживяване!
Илиана Димова
